МЕСЕЦЪТ НА СМЪРТТА. ПОСЛЕДНИЯТ ОГЪН
Всеки човек рано или късно ще се срещне с Ангела на смъртта. Учителя го нарича „най-красивият Ангел с печалната усмивка“.
Скитника беше вече извървял пътя, и какъв богат творчески път беше той! Какви борби, каква работа и напрежение изнесе! Той не се примиряваше с неправдите, насилието и лъжите човешки. Идеи осветяваха пътя му.
Наближаваше вече деветдесеттях години, но беше запазил младежки вид, движеше се леко, от него се излъчваше сила. Лицето му беше озарено от вътрешна светлина – тук присъстваше мисълта. Човек е гражданин на Всемира, той пътува с крилете на мисълта и може да посети далечни и невидими светове. В Откровението е казано: „И видях престол на небето, и на него имаше Някой седнал.“ „Някой седнал“… Този свят има Господар – това е науката, която човек трябва да изучава.
За Скитника беше естествено да обича всичко живо и този прекрасен свят беше неговия дом. Той знаеше на кого служи. Погледът му винаги търсеше Него. А сега беше вече получил предупреждението – сърцето беше преуморено. Той беше дошъл да се прости с любимите си места и приятели. И сега на върха край гората пак се запали малкият огън, както винаги.
Такъв декември се случва на сто години веднъж. Ветровете, мъглите, дъждовете преминаха през ноември, те измиха планината и прогониха човеците. Настана светъл покой. Беше краят на декември, а се заредиха слънчеви дни, като че ли останали от лятото.
Скитника стоя дълго време на скалите. Тук те се отсичаха отвесно и ограждаха голям камен котел, може някога да е служил за варница; беше дълбок 3–4 метра и широк 2–3. Скитника обмисляше нещо, съобразяваше, картини възникваха пред него. Беше важно решение. А светът наоколо беше чудесен! От време на време той отправяше поглед, пълен с любов, към далечните върхове и поляни. Беше неговият свят.
Казват: „Мъртва природа“. Мъртва природа няма. Животът прониква всичко – и време, и пространство, и материя. Всъщност човек живее във всичко, което обича, и няма място, където той да не може да бъде.
Скитника беше съобщил на дърварите да дойдат. Дойдоха четирима души с две кончета и кола. Това бяха стари негови приятели: дядо Кольо, М¸рвяка и двамата им синове. Той обясни какво иска: трябваше да донесат от гората дърва и да ги наредят в каменната яма. В средата изправиха стълб от цяло голямо дърво. Около него нареждаха изправени едно до друго по-къси дървета, така се изпълни цялата яма догоре. Работата им взе два дни, хората бяха силни и сръчни. Скитника им плати двойно от уговореното и те си отидоха благодарни.
Тази нощ той не затвори очи. Слуша шепота на гората, странните, сдържани гласове на нощта, гледа звездите и говори с тях, всичко му беше безкрайно мило, той се прощаваше със своя свят. „Хубав живот живяхме ние, благодаря за всичко!“ И пак рече високо: „Благодаря!“
На другата сутрин, в зори, Скитника запали Големия Огън. Дървата се подеха, извиха се мощни пламъци. Това беше стихията на огъня, която той тъй обичаше – неговата родна стихия! Изправи се на скалата. Слънцето изгря и се издигна. Над Балкана се спусна благословен мир.
Той се загледа в буйния огън, пламъците се извиваха с фучене. В дъното на котела се образуваше вече жерава. Скитника се приближи до края на скалата, хвърли вещите си в огъня, вдигна ръце и благослови този хубав свят… „Някой седеше на престола“… След това се хвърли в огъня и прегърна стълба. Пламъците се извиха с още по-голяма сила. Те свършиха добре работата си. Огънят горя целия ден до вечерта. Жарта тлея цяла нощ.
Ето, беше Скитника – и няма го вече. А може би го има, защото Мъдрецът казва: „Човек живее в това, което обича.“
В какъв чудесен свят живеем!
Казва пророкът: „И Духът да се върне при Бога, Който го е дал“.
През този ден времето се промени, заваля сняг и зимата влезе в правата си.
